Въведение

Немалка част от българските фирми се развиват успешно и реализират добри печалби. Така в разплащателните сметки се вливат все повече пари и се формират значителни парични наличности. Тези наличности дават големи ликвидни възможности, но не носят доход. Възниква алтернативата: ликвидност – доход или нуждата от управление на парите. Това е поводът за поредицата от статии посветена на този съществен елемент на финансовия мениджмънт. Преди да разгледаме конкретните модели и практики за управление на наличните пари ще се спрем на някои основни теоретични постановки, които се използват при разработката на моделите.

Наличните пари включват банкнотите и монетите в касите на предприятието, както и средствата по разплащателните му сметки в банки­те. В теорията се разграничават три основни нужди от притежаване на налични пари:

• Транзакционни нужди. Това са нуждите свързани с използването на парите като средство за разплащане при обичайните сделки на предприятието (заплащане на суровини и материали, външни услуги, заплати и др.).
• Гаранционни нужди. Всяко предприятие следва да поддържа определена гаранционна сума от парични средства, които да покрият непредвидени разходи или неочаквани събития (например, загуба на съдебно дело и др. под.). Освен това необходима е една разполагаема сума пари за инвестиране в неочаквано възникнали благоприятни ин­вестиционни възможности (нап­ример, в условията на криза рязко спадат цените на материалите и могат да се закупят по-големи количества на ниски цени). В този смисъл предприятие­то трябва да поддър­жа определена наличност от ликвидни средства.
• Спекулативни нужди. Свързани са с колебанията на цените на акциите на вторичния капиталов пазар, както и със зависимостта на търсене­то на пари от равнището на лихвения процент. Например, при висок ръст на капиталовия пазар и възможност за краткосрочно инвестиране във взаимни фондове за реализация на висока доходност. Или ако се очаква увеличение на лихвения процент, то цените на обли­га­ци­и­те ще нарастват, а търсенето на налични пари ще нама­лява и обратно.

В условията на пазарно равновесие очакваната пределна изго­да от всички активи с еднаква степен на риск е една и съща. Пределна­та изгода от държавните ценни книжа се определя от лихвата, която получаваме по тях. Пределната изгода от наличните пари е осигу­рената ликвидност. Следователно, в условията на па­зарно равнове­сие пределната стойност на ликвидността се рав­нява на лихвения процент от държавните ценни книжа. Пределната стойност на налич­ните пари намалява, когато запасът от налични пари надминава количеството, необходимо за редовно извършване на всички разп­лащания. Затова фирмите, които формират по-големи парични наличности инвестират част от наличностите в парични портфейли от ценни книжа (краткосрочни финансови активи). Този портфейл им носи допълнителен доход над дохода от стопанската дейност по занятие.

Ако предприятието поддържа прекалено мал­ки количества налични пари, то ще бъде принудено да продава цен­ни книжа от паричния портфейл по-често и в по-малки обеми. Това ще води до увеличаване на разходите по транзакциите с ценни книжа, които няма да бъдат покрити от получаваната лихва. От друга страна, ако предприятието под­държа прекалено голяма наличност от парични средства, то ще търпи загуби от неполучаването на лихвен доход. Не е задължително предприятието самостоятелно да формира парични портфейли от ценни книжа като акции, облигации, държавни ценни книжа, криптовалути и други. Това е сложен процес, който изисква значителни знания и опит в операциите на капиталовите пазари. Затова управителите на дружествата могат да ползват разпространените в България взаимни фондове, които с това се занимават по занятие. Взаимният фонд е колективна инвестиционна схема, която обединява средства от много инвеститори, за да ги вложи в диверсифициран портфейл от финансови инструменти (акции, облигации) и се управлява от професионалисти. Инвеститорите (фирмите с по-големи парични наличности) придобиват дялове от взаимните фондове и печелят от покачването на стойността им, предлагайки алтернатива на депозитите. През последните години депозирането на парите в търговските банки не е изгодно, защото лихвите по депозитите са нулеви или незначителни.

Ето защо, целта на управлението на наличните пари е постигане­то на баланс между поддържане на добро равнище на ликвидност на предприятието и минимална загуба на доход. Или управлението на паричните наличности (кеш мениджмънт) е критичен процес за всяка фирма, чиято цел е да се балансира между ликвидността (наличието на пари за плащания) и рентабилността (избягване на „мъртви“ пари, които не носят доход).

Управлението на наличните пари има две основни направления:

• Различни модели за намиране на оптималния паричен баланс.
• Постигане на оптимален ефект от събира­нето на наличните пари и изплащането на задълженията на фирмата с на­лични пари.

Модел на Баумол

Финансовият мениджър на предприятието се стреми да се запази сумата на наличните пари минимална, но все пак достатъчна, за да позволи на дружеството да работи ефективно, а не постоянно да търси пари, за да посреща предстоящите плащания. В епохата на компютрите, тази сума може да се изчисли бързо. Графикът за нарастване на паричните наличности може да се установи автоматично. Баумол (William J. Baumol) разработва модел за справяне с този проблем, чрез изчисляване на оптимален размер на наличните парични средства при увеличаващи се нужди от пари на едно предприятие. Вместо всеки месец да се извършват продажби на краткосрочни активи или да се търсят нови заеми, предприятието може да прогнозира месечните си дефицити и да регулира паричните си наличности.

Няколко променливи влизат в предлагания модел:

• Оптимални парични наличности, т. е. определено количество пари, които предприятието следва да поддържа.
• Фиксирани финансови разходи. Това са всички такси и други разходи, свързани с продажбата на ценни книжа или получаване на заем. Тези разходи се приемат за постоянни през цялата година.
• Годишната нужда от пари или колко пари са необходими за цялата година (= Брой периоди х Периодичен недостиг)
• Алтернативна цена. Това е лихвеният процент, който предприятието може да получи, ако е инвестирало пари в паричен портфейл, а не за покриване на недостиг от пари.

Основните допускания в модела Баумол са, че парични­те постъпления и паричните плащания могат да бъдат прогнозирани и те се извършват равномерно. Това означава, че наличните пари нама­ляват с постоянен темп във времето, ако паричните плащания са по­-големи от паричните постъпления. Освен това моделът предполага, че предприятието не поддържа га­ран­ционен запас от налични пари. Кога­то наличните пари се изчерпат, предприятието продава ценни книжа, за да си осигури необходимата ликвидност.

Представен графично, моделът на изменение на наличните пари из­глежда по начин, показан на фигурата по-долу (вж. фиг. 1).

Фиг. 1

Целта на модела е да се минимизират общите разходи, свързани с управлението на наличните пари. Двата основни компонента на разходите по управление на наличните пари са, както следва:

• Разходи по поддържането на парични наличности. Те се определят на принципа на алтернативната цена на капитала, на базата на пропуснатата лихва по краткосрочни ценни книжа.
• Разходи по транзакциите за набавяне на налични пари, измерени чрез съответните разходи по продажбата на ценни кни­жа.

Оптималното количество на наличните пари е достигнато, кога­то допълнителните фиксирани разходи за по-чести продажби на ценни книжа не се компенсират от получените лихви при намаление на наличните пари.

В графичен вид моделът изглежда така (вж. фиг. 2):

Фиг. 2

Оптималният паричен баланс е обратно пропорционален на лих­вения процент. Оптималното количество налични пари намалява, когато лихвеният процент расте, защото получените лихви ще компенсират повече фиксирани разходи. Балансът нарас­тва, когато лихвеният процент намалява, защото по-малките лихвени приходи не могат да компенсират фиксираните разходи по продажбата на ценни книжа.

За определянето на  оптималният паричен баланс по модела на Баумол се използва формулата:

където:

F – фиксирани финансови разходи;

i – алтернативна цена (лихвен процент);

т – обща сума на наличните пари, необходими за осъществяване на плащанията през целия период;

С – парични наличности.

При горните означения ще имаме:

Разходи по поддържането на парични налични = С / 2 x i,

където:

С / 2 е средното количество налични пари за периода по­ради допускането за равномерно изменение на паричния баланс.

Транзакционни разходи = Т/С x F

където:

Т/С е броя на необходимите транзакции за периода.

Извеждане на формулата.

Оптималният паричен баланс е в точката, в която разходите по поддържането на парични наличности са равни на разходите по транзакциите за набавяне на налични пари, или:

За да се илюстрира практическото прилагане на модела ще се даде пример.

 Пример:  Фирма „Техно“ ООД

Фирмата има нужда от пари в брой или в разплащателни сметки, за да плаща на доставчици и служители. Когато парите свършат, тя продава част от своите краткосрочни инвестиции (ценни книжа), за да попълни сметката си.

Входни данни за изчислението:

1. Обща нужда от пари за годината (T): 1 200 000 евро (фирмата харчи по 100 000 евро всеки месец или 12 месеца х 100 000 евро).
2. Разход за една транзакция (F): 100 евро (това е таксата към брокера или банката при всяко продаване на ценни книжа).
3. Лихвен процент (i): 5% или 0,05 годишно (това е доходността, която фирмата губи, докато държи парите в разплащателна сметка).

Формулата на Баумол

За да намерим оптималния размер на паричния превод (C), използваме формулата:

Заместваме с цифрите от примера:

Интерпретация на примера:

• Оптимален трансфер: Всеки път, когато парите на фирмата свършат, тя трябва да прехвърля (продава ценни книжа) точно 69 282  евро в разплащателната си сметка.
• Брой транзакции годишно:

Брой транзакции:   1 200 000/69 282 = 17,3 броя или веднъж на всеки три седмици.

• Среден паричен остатък: Тъй като парите се харчат равномерно от C до 0, средната наличност по сметката ще бъде C/2 = 34 641  евро

Изводът на модела:

• Ако „ТехноПлюс“ прехвърля по-големи суми (напр. 100 000 евро наведнъж), ще плаща по-малко такси за транзакции, но ще губи от лихви.
• Ако прехвърля твърде малки суми (напр. по 10 000 лв.), лихвените загуби ще са малки, но банковите такси ще станат големи.

Или 69 282  евро е „златната среда“, където общите разходи са минимални.

Практически методи за оптимизация

В реалния бизнес управлението на парите се фокусира върху ускоряване на постъпленията и контролиране на плащанията:

1. Управление на вземанията (Accounts Receivable):

• Предлагане на отстъпки за ранно плащане (напр.  2% отстъпка при плащане до 10 дни).
• Автоматизиране на фактурирането за по-бързо получаване на средствата.

2. Управление на задълженията (Accounts Payable):

• Максимално разсрочване на плащанията към доставчици (без да се вреди на кредитния рейтинг).
• Използване на корпоративни кредитни карти за удължаване на безлихвения период.
• Концентрация на паричните средства (Cash Pooling): Използва се от големи компании с много клонове или дъщерни фирми. Всички налични средства се събират в една централна сметка в края на деня, за да се минимизират банковите такси и да се максимизират лихвите от общия баланс.

3. Прогнозиране на паричните потоци (Cash Flow Forecasting). Това е най-използваният инструмент в ежедневната практика:

• Краткосрочни прогнози: Ежедневно или ежеседмично проследяване на очакваните входящи и изходящи трансфери.
• Сценарно планиране: Изготвяне на „песимистичен“, „реалистичен“ и „оптимистичен“ вариант, за да се предвиди какъв резерв е нужен при евентуална криза.

Ако материята ви струва твърде сложна можете да се обърнете към финансово-правните кантори, които предлагат тези услуги.

Моделът на Баумол рядко се прилага в практиката, защото случаите, когато паричните постъпления и плащания се извършват равномерно са изключения. В повечето фирми плащанията и получаването на пари са неравномерни във времето. Освен това, търговските банки предлагат краткосрочни кредити тип „овърдрафт“, при който се плащат лихви само върху ползваната част от кредита. Така на практика няма фиксирани разходи и всичко се свежда до съпоставка между лихвите получавани от паричния портфейл и лихвите по ползвания овърдрафт.